Три неща ме накараха да започна да размишлявам над темата дали имаме ли право на избор за кого да работим. Темата е особено актуална, както за фирмите, така и за служителите. Днес имам намерение да поразмишлявам върху една рекламна кампания, която никой не иска да признае, че е правил, да поговоря за хора от печата и рекламата, които реагират по различен начин в една и съща ситуация, както и за клиенти, родени и израстнали в или извън България. Всички случки и герои са действителни, така че ако се страхувате, че може да се разпознаете най-добре да спрете да четете до тук.
Рекламната кампания, която никой не иска да признае, че е правил
Няма как да не сте се досетили, че става дума за кампанията против пушенето на контрабандни цигари. На пръв поглед една добра инициатива, докато човек не се вгледа кой стои зад нея – държавните институции, които трябва да спрат контрабандните цигари още на границата или пък отговарят за събирането на данъци и акцизи, и най-големият производител, а според някои и разпространител (да не кажа монополист) на цигари в страната. Кампанията ни казва индиректно, че ако изберем правилните цигари, то това автоматично означава, че ще има пенсии и пари за детски градини. Извинявайте, но ако аз бях измислил подобна глупост със сигурност щеше да ме е срам да се подпиша под нея. Неоспорим факт е обаче, че в огромен процент от случаите хората са принудени да работят, за всеки който покаже малко повече пари. Разбира се, ако сам си си началник, независимо дали си печатница или дизайнер то може да си изградиш строги правила с кого искаш и с кого не искаш да работиш. За да онагледя с пример, ще перефразирам един друг постер от същата рекламна кампания в следния въпрос: „Ще направите ли кампания за продажба на наркотици?” Знам, че тук ще опонирате, че това са незаконни неща, а цигарите не са забранени, освен за пушене на обществени места (правило, което също не се спазва). Факт! Но, също е факт, че във Великобритания влезе в сила законът за опаковките на цигари и те изглеждат едновременно много плашещи и еднакви, но ние все още правим кампании какви цигари трябва да се пушат, вместо да спазваме забраната в заведенията.
Всичко опира до личен морал и отговорност. А, тук стигаме до това дали ги имаме? Фактът, че никой все още не си е признал авторството на кампанията, може би е знак за начална форма на подобен морал… или по-скоро на това #кой стои зад това. Можем само да вземем за пример какво правят хората по света…
Как реагират хората в рекламата и печата?
Все още не съм чул за много случаи в България, за дизайнери или печатници, които са отказали поръчки поради това, че бизнесът на техния клиент е неморален. Отново стигаме до там, че това е запазена зона за фрийлансърите и фирмите „самсъмсишеф”. Много по-често негласно се дразним на клиентите, че не разбират от работата ни, но все пак се месят в нея по-начин, по който не биха си позволили да направят, ако са в ръцете на опериращ хирург или стоматолог. В единични случаи някои колеги си позволяват да изразят своето несъгласие в личния си профил, в личния си блог или в затворена група в социалните мрежи. Когато обаче застанем пред голяма група от хора с лицето, името си и това на компанията, която представляваме, то ние слагаме лицемерната маска и казваме това, което ще се хареса най-много на клиента и още повече на шефовете. Факт е, че дизайнерите и печатниците трябва да съумяват да поставят морални граници, защото с тяхната работа материали за цигари, алкохол, лесни заеми, религия и други достигат до огромна аудитория, която я приема за достоверна. Затова няма как да излъчваме послания как тези неща са полезни и нужни за здравето и живота ни. Трябва да се замислим готови ли сме да си заложим името и репутацията, само и само за да вземем едни пари, а в резултат да продадем нещо, от което после ще ни е срам. Ако шефът ви каже – естествено, че ще го направите, но ако вие сте шефът? По същия начин стои и въпросът колко време ще останете в такава компания ако сте нает служител при положение, че виждате какъв е моралът на вашия мениджър или управител?
Нашите клиенти са най-капризни
Който не е имал случка с клиент, след която да и кръжал като ударен самолет и да е издавал нечленоразделни звуци има право първи да хвърли камък по мен. Обаче ще кажа, че ние сме си виновни. Виновни сме с това, че сме съгласни на всичко, само и само да вземем парите без да ни интересува какъв ще е резултатът. Именно затова големите корпорации си позволяват да притискат все повече и повече по-малките изпълнители, като ги притискат за все по-ниски цени или ги карат да плащат за неща, които не са им в ресора (действителен пример е искането на голяма компания да извърши одит на възможността за изпълнение на своите поръчки, като разходите за командировки са за сметка на изпълнителя). Колко по-лесно щеше да бъде да направим всичко по силите си да обясняваме и образоваме, дали на живо, дали чрез възможностите, които предлага интернет. Факт е, че клиентите от чужбина са много по-образовани и компетентни, което в допълнение с това, че имат и малко по-различен манталитет ги прави ценни. Не по този начин седи въпросът, когато в уравнението се намеси български мениджмънт. Ето 4 примера, по които съм убеден, че ще различите двата типа клиенти:
- Клиент подава грешен файл, за да си спести пари, получава обаждане и обяснение на проблемите, след което се получава файл със сходно лошо качество. Пуска се за печат, клиентът идва, разглежда го внимателно, плаща си, взима го, отива си и след малко се връща с мнение, че отпечатаното било ужасно.
- Клиент подава файл без проблеми, но поради техническа неизправност с машината се получава нещо с качество, далеч от истината. Клиентът идва, обяснява му се какъв е проблемът и се предлага материалите да не бъдат платени, поради технически проблем и невъзможност за препечатване в срок. Човекът казва, че за него не е допустимо да не плати нищо. Оставя половината сума, взима поръчката и си отива.
- Клиент идва за поръчка и за отрицателно време си избира хартия, след което се съгласява с доводите за оптимизиране на формата. Срещата за поръчката трае не повече от 5 минути.
- Клиент идва за поръчка. Не може да си избере хартия от 5 предоставени каталога, а накрая избира най-неподходящата за неговия материал. Не разбира защо изборът му не е подходящ и в крайна сметка за 50 визитки сме си загубили 45 минути.
В горните случаи имаме недоволни клиенти в три от посочените случаи. Един от тях можеше да бъде избегнат чрез навременна техническа намеса, но за другите два нищо не би компенсирало липсата на първите 7 години. Това е недостатъкът, поради който имаме проблем, както като клиенти, така и като изпълнители. Защото търсенето на най-ниска цена е съпоставимо с желанието да вземем поръчка на всяка цена. Нищо, че в последствие има готовност за чакане на плащане в рамките на 90 дни, което може и да не бъде получено, защото липсва договор, а в същото време служителите не получават своите възнаграждения. Нежеланието за изслушване на съветите, давани от печатницата, от страна на клиента е пряко свързано и с липсата на алтруизъм от страна на печатниците. Замислете се колко малко струва на всяка печатница да предостави някаква ценна и полезна, но безплатна информация, за да спечелиш доверието на клиента. Или пък да се включи безвъзмездно в някоя социална кампания.
В крайна сметка ако не искаш да си тровиш нервите трябва да си си шеф сам. Само тогава имаш право да си избираш, но и да имаш смелостта да останеш без работа, вместо да вземеш поръчка, която ще е против твоите ценности. Ако пък ще бъдеш нает бъди готов да правиш всичко, каквото ти бъде дадено или избирай своя работодател, както той избира теб на интервютата за работа. Съветът ми към хората, от които зависят вземането на решения, е да направят всичко възможно относно намирането на подходящ начин за обучаването на клиентите, вместо това да бъдат готови да вземат парите им на всяка цена, защото това не е от полза нито за клиента, нито за бранша.
Текст: Антон Даскалов